Веднъж моят Коко ме попита защо едно време животът е

 Веднъж моят Коко ме попита за какво едно време животът е бил черно-бял. Явно сме разглеждали остарели черно-бели фотоси и синът ми си е показал по този начин детството на мама. Не, детството ми не беше черно-бяло, а изпъстрено с багри. И в най-ранните ми мемоари виждам нежните розови цветове на цъфналата вишна в двора на остарялата бабина къща в Пловдив (на нейно място от дълго време изникна 7-етажна панелка). Помня зелените междублокови градинки край Марица, където живеехме. Шарените рокли с воланчета на приятелките ми, с които играехме на гоненица, ластик, ръбче и стражари и апаши. Червените рози в градината, които късахме скрито, с цел да си вършим розова вода в десетки шишенца от остарели парфюми. Огромните разноцветни панделки, които майките ни грижливо колосваха и вързаха в косите ни на празник. Да, детството ни беше изпъстрено в цвят.

Но в едно отношение Коко е прав. Хората ги виждахме черно-бели.

 Някои бяха неприятни, други бяха положителни. Нямаше нюанси. Така ни учиха и в учебно заведение, в края на краищата. Комунистите бяха положителните, руснаците бяха спасителите, партизаните бяха героите. Американците, немчугите, фашистите – те всички бяха неприятни. И ние по този начин си знаехме – хората са положителни и неприятни, няма приблизително. Добра беше вуйна Миче от първия етаж, която ни черпеше със сладко от смокини и домашни курабийки с орехче по средата. Добри бяха децата от квартала, с които по цяла почивка тичахме дружно. А тези от по-далечните високи блокове бяха все неприятни, обираха джанките от дърветата ни преди нас, саботираха ни игрите и ни гледаха ужасно, когато се засечем на път към кварталното кино. Но най-лоша от всички хора в дребния ни свят беше вуйна Сийка от шестия етаж, която постоянно висеше на пейката пред блока или на терасата, мъмреше си под носа, и постоянно се оплакваше на родителите ни, че подвигаме звук и вършим бели.

 Тази вуйна Сийка беше пенсионерка по болест, една голяма, дебела жена с прошарена, мазна коса, която зиме отдалеко вонеше на кисело зеле, а лятото на запръжка. Ходеше с кафеникава рокля-пеньоар, на толкоз доста петна, че първичният й цвят въобще не можеше да се отгатне и налъми върху домашно плетени вълнени чорапи и в най-голямата горещина. Мъжът й беше един подобен мирен, малък, с наведени очи.

 Шепнехме си скрито, че несъмнено тази магьосница го бие. Имаха и дете, наша връстница на име Красито – безмълвно, непретенциозно и тъжно момиче с големи кафяви очи. Дали заради кроткия си манталитет, или може би поради кърпените си рокли и скъсаните сандали, харизани от някое съседско дете, дали поради злата си майка, само че Красито постоянно беше изолирана от нас, тайфата девойчета от „ естествени “ фамилии, с млади, хубави и усмихнати майки, които ходеха на работа всеки ден, носеха шити по поръчка рокли, обувки с токчета и грижливо ондулирана прическа. Периодично вуйна Сийка, която очевидно вдъхваше смут и на родителите ни, обикаляше блока да се оплаче по какъв начин никой не играе с Красито, след което ни дръпваха по едно конско и известно време явният тормоз биваше приглушен до кисели усмивки, погледи изкривено и неохотни предложения за общите игри. След което всичко си тръгваше както досега и Красито още веднъж клечеше настрана от всички ни и се срамуваше да ни огледа, до момента в който ние викахме, скачахме и се смеехме с цялостно гърло.

 Веднъж в блока се случи съществено произшествие. Нека поясня, че в тези времена човек можеше да си остави велосипеда на улицата и никой нямаше да му го пипне, националната милиция беше взела страха на крадците и моралът беше на високо равнище, най-малко измежду масите. Но все пак, по неведоми пътища и незнайни аргументи някой обра мазето ни. Изчезнаха скъпите въдици на моя дядо-рибар, едно остаряло колело на татко ми и една хубава огромна кутия с принадлежности, донесена чак от чужбина. Аз не се усещах потърпевша, тъй като популярност богу злият апаш беше пожалил бурканите с обичания ми компот от вишни. Но за малко време станах воин, тъй като развивах дълги, пространни и безусловно невероятни теории за личността на крадеца, за метода на кражбата и ориста на откраднатите предмети.

С децата обсъждахме теории по какъв начин да заложим клопка на нарушителя, с неспокойствие чакахме да се появи още веднъж за втори удар и огромна част от това лято мина в детективски мечти. Веднъж нарочвахме за апаш безобидният чужд мъж с очила и бежов шлифер, който постоянно седеше на скамейка край реката и ни наблюдаваше, различен път крадецът беше ромът, който минаваше веднъж-дваж годишно по улицата, извивайки глас в съвсем нечленоразделен зов „ Точилар! Точилар! “. И не знам по какъв начин се завъртяха детските ни приказки и каква муха влезе в дребните ни главици, само че третият ни обвинен се оказа без безусловно никакво съображение злата вуйна Сийка от шестия етаж.

 Тъй като третият индивид беше най-лесен за следене, скоростно се разделихме в групи и организирахме всекидневно дебнене. Задачата ни не беше по никакъв начин тежка, тъй като дните на вуйна Сийка минаваха нормално във висене на пейката през блока, разнообразявано понякога с разходка до магазина за самун, кисело мляко и лимонада и от време на време до кварталната поликлиника. Скоро играта ни омръзна и цялата история щеше да бъде забравена, в случай че един път Красито не беше си разрешила да ми каже нещо изкривено. Мисля, че разногласието беше за едно улично шарено коте, което аз не й позволявах да гали, тъй като си бях наумила да го прибера у дома и не желаех да се привързва към никой различен в това време, до момента в който съумея да изнудя майка ми по някакъв метод да го одобри. Както и да е, аз я упрекнах, че желае да ми открадне котето, тя се опълчи напълно не в неин жанр, че котето не е мое, при което аз изплюх първото, което ми пристигна на разум, а точно, че майка й е общоизвестна крадла, която не се срами да обира даже съседите си и е протегнала ръка на съкровищата в мазето ни.

При това тежко обвиняване Красито онемя, ококори очи като тигани, след което ревна с глас и се прибра. До вечерта бях тотално не запомнила за случката, увлечена в котето, само че когато се прибрах у дома, майка ми ме посрещна с гробно безмълвие и незабавно разбрах, че вуйна Сийка й се е оплакала от мен и в този момент се задава страшна стихия. А когато и баща се върна, мама небрежно го просвети в провинението ми и бях подложена на най-жестокото конско, което в миналото съм слушала. Обясниха ми за нещастната орис на болната жена, която не работи и по тази причина са толкоз небогати, за несправедливите обвинявания, които могат да отведат клеветника даже пред съд, за положителните междусъседски връзки, които вечно са прекършени. Слушах покорно и сълзите се стичаха по пламналите ми бузи, само че все пак не бях готова за наказването, което ме очакваше.

 А точно – че съм длъжна да отида и персонално да се извиня на вуйна Сийка, по тази причина че съм я обидила. Макар че в душата си знаех, че не съм права, цялото ми създание се разпалва против сходно оскърбление пред тази противна, дебела, зла квартална клюкарка, за която бях безусловно сигурна, че и нашите не могат да понасят. До такава степен се разпалих, че безусловно изтичах в тоалетната и повърнах. Майка ми надлежно се тормози, реши, че съм хванала някакъв летен вирус, постави ми термометъра, направи ми чай от джоджен и разпореди, че наказването ще изчака до на следващия ден. На другия ден продължих да лежа у дома и да си чета книжки, както и на идващия, нашите не помниха за случката и съумях да се размина без опрощение. Но колкото и да беше почтена вуйна Сийка, от този ден нататък тя и Красито бяха най-черните особи в моя детски свят.

 Поне до деня, в който пораснах. Този ден стартира напълно нормално, с филия с лютеница и чаша айрян, оставени на кухненската маса от грижовната ми майка, преди да тръгне за работа. След закуска изчаках малко някоя другарка да ме повика, само че никой не позвъни на вратата. Тръгнах на открито, обиколих входа, прозвъних на всички, само че се оказа, че Радост и Стела отпътували на вилата, Цеци и Тони на море, другото Цеци при някоя си баба, останалите девойчета на село и аз внезапно останах сама.

 Без да се наскърбявам прекалено много, покарах малко колело, а след това отидох на Марица да зяпам реката и да групирам мравки в една кибритена кутия. По едно време, улисана в ровене на мравуняка, усетих над мен нечия сянка. Вдигнах взор и кого да видя? Непознатият мъж с очилата и бежовия шлифер.

– Защо си самичко, момиченце? Скучно ли ти е?

 Още преди да приключи, скокнах, уверена, че той е крадецът и в този момент е пристигнал за мен! Зарязах кибритената кутийка, колелото и всичко, и хукнах към нас. В бързината се пробвах да извадя ключа, висящ на връвчица под блузата ми и се чудех дали ще съумя да го сложа в ключалката и завъртя, с цел да вляза, преди да ме спипа и да ме убие, тъй като съм го разкрила. Дори не се обърнах да погледна дали ме следва и съвсем бях стигнала, когато някак стъпих изкривено и с плонж се хлъзнах по асфалтираната улица тъкмо пред блока по лице, ръце и колене.

 Толкова ме заболя, че в първия миг даже не съумях да ревна. За похлупак на всичко в този миг, от входа излезе това въплъщение на злото вуйна Сийка и ме погледна отвисоко. Седнах на земята, погледнах коленете си, които бяха ожулени до месо, кървящи и задачите набити с дребни камъчета. Без да издам нито тон, усетих по какъв начин сълзите ми рукват и по смъденето на кожата, разбрах, че и лицето ми е в същия тип. Леля Сийка намръщено се огледа и избоботи следния монолог:

– Ти за какво приказваш с непознати хора? Къде изчезна оня? Уплаши ли те? Отгоре го видях, че не му е чиста работата и слязох да го подбера. Ама ха! И различен път съм го виждала, виси на оная скамейка и ви зяпа. Заради него не дръзвам да се прибера и седнал съм пред входа по през целия ден. Къде са другите деца? На село несъмнено? Красито и тя малко на село отиде.

 Не плачи, в този момент ще те оправим. След което ме подвигна, заведе ме в дребния им, тъмен и разрушен апартамент, пусна ми телевизия да виждам повторението на „ Синьо лято “, проми ми раните с риванол, постави лепенки, и даже понесе голямото си туловище до Марица, с цел да прибере колелото ми. През цялото време мълчах, зяпах в екрана по какъв начин Хави и Беа се ухажват, и се пробвах да осмисля по какъв начин по този начин злата вуйна Сийка внезапно се оказа не чак толкоз черна, на инат на брадавицата на носа си и кривите зъби. След малко серията свърши, а към обяд дядо ми към този момент трябваше да се е прибрал, по тази причина станах да си вървя. На вратата се обърнах, не знам от кое място ми пристигна кураж, и споделих високо и мощно, като я гледах право в очите.

– Лельо Сийче, а ти извинявай за това, дето го споделих на Красито.
– Ами, остави. Детски ви работи. Тръгвай в този момент и повече да не съм те видяла сама край Марица. Аз виждам всичко от шестия етаж, да знаеш. Всичко виждам.

 Никога не описах тази преживелица на приятелките си, нито на Красито, нито на нашите. Но в този момент, като виждам обратно, съзнавам, че това е денят, в който пораснах. Денят, в който разбрах, че светът не е черно-бял, и хората не са черно-бели. Най-вече сме сиви, във всички нюанси на сивото. Но от време на време проблясваме с ярка, ослепителна бяла светлина и тогава животът си коства, в действителност си коства.

Инфо: www.jenatadnes.com